СОУ "Методий Драгинов"

Детелина Геврекова

 

 

 

 

Детелина Геврекова е родена в гр. Червен бряг. Живее в Плевен. Завършила е висшето си образование в ССА „Г. Димитров“, София, със специалност агроном. През учебната 1950/1951 година е начална учителка в Драгиново. Трудовата й дейност е преминала след това в плевенския край. Понастоящем (2013 г.) пише стихове и разкази. Автор е на детската книга „Случки в гората“. Тук публикуваме нейните спомени за работата й като учител в Драгиново.

 

Моята учителска година в с. Драгиново

През учебната 1950/51 година бях назначена за нередовна начална учителка в с. Корово, край Велинград. В онези години имаше недостиг на учители и затова вземаха и такива, които са завършили средно образование. Големи бяха грижите за образованието на децата от този край.

Пристигнах в селото малко преди започване на учебните занятия. Месец преди това в селото бе станал голям пожар, бяха изгорели над сто плевни и десетки къщи. В гасенето бе участвало и военно поделение. И все още всички говореха за този нещастен случай.

Бяхме 9 учители – 4 мъже и 5 жени. Много се зарадвах, когато видях сред тях и Йорданка Лекова, моя съученичка от гимназията, с която седяхме на един чин и бяхме добри приятелки.

На мен бе възложено да обучавам 4. Клас. Учителките В. Содева и Б. Стоянова ми показаха как да си правя план скици за всеки учебен ден.

Когато за пръв път влязох в клас се смаях. Имаше ученици от различни възрасти – имаше и почти на моята възраст. Децата ме разглеждаха с чистите си любопитни очи, може би най-вече за това, че идвах от далечния Плевенски край, от малко известния тук гр. Червен бряг.

Децата идваха на училище повече по задължение – за да не бъдат глобявани. Те бяха здраво свързани със семействата и предпочитаха момичетата да помагат у дома и да гледат по-малките деца, а момчетата да помагат за отглеждането на животните. Не проявяваха интерес към учебните занимания.

И така, започнахме да учим – четяхме, писахме, разказвахме, но повече приказвах аз. На този фон на безразличие проблясваха с интереса и участието в клас 3 деца – Мустафа (Милен) Налбантов, Асан Юруков и Атидже Арапова. Те ми бяха опората в учебните часове и затова ги помня и до днес. Запомнила съм още Гюла – тя беше от по-големите деца, живееше в една мизерна къща до общината, бяха много бедни… и по-късно разбрах, че е починала от туберкулоза. Тя не се учеше, но пееше хубаво.

Всички деца пееха много хубаво и от сърце родопски песни. От тогава помня песента „Торнал Тодьо“.

Момчетата много често отсъстваха – до късна есен и пролет ходеха с бащите си да пасат овцете. Сред тях най-хитър и най-много отсъстваше Асан Сеферов – затова го помня.

Когато по моста над реката се зададеше двуколката с която идваше лекарката от Велинград, всички деца хукваха да бягат. Не искаха имунизации.

Отсъстваха и по време на техните празници – Рамазан байрам, сюнети и сватби. Запомнила съм разкоша и блясъка на сватбите, които ние наблюдавахме от прозореца на квартирата ни в общинската сграда.

Училището беше ниска постройка разположена до реката. Всеки клас имаше собствена учебна стая. Само прогимназиалните паралелки 5., 6., 7., клас имаха обща стая и учеха заедно, защото децата бяха малко. Тях ги обучаваха учителите Кузман Козарев – студент по математика, Асен Масларов – педагог и Славчо Содев – студент литератор.

Имахме и вечерно училище – около 10-ина младежи, изслужили военната си служба пожелаха да се образоват и вечер се занимавахме с тях.

Преди края на учебната година трябваше да ограмотим и по 3-ма възрастни, поне да могат да се подписват.

В училище имахме двама прислужници – по-младия Асан и дядо Пире. Дядо Пире след като си свършеше работата, сядаше до печката в учителската стая и ни разправяше любопитни истории, които нямаха край. Запомнила съм историята за змиите, които зимуват в яма близо до селото сплетени на кълба. Веднъж в ямата паднал ловец, те не му сторили нищо и го извадили жив и здрав. Може би този ловец е бил самия дядо Пире.

С уважение си спомням за тогавашния кмет Вели Зазьов. Беше човек с прогресивни за онова време разбирания. Помагаше ни в нашата просветна дейност. Общината закупуваше учебници, тетрадки, помагала и отпускаше средства и за художествена литература. Най-вече детска.

Много се радвах на децата, които идваха за прочитни книги, защото това значеше, че у тях се е събудил някакъв интерес за знания, за което заслуга имахме и ние – техните учители.

Ние учителите водехме читателски групи. На мен се падна да чета в кафенето до училището. Четях разкази от Йордан Йовков. Възрастните мъже слушаха с интерес, пиеха си кафето и пушеха.

Развихме и „театрална дейност“. Изнесохме някаква сценка в кръчмата. Спомням си люлките на Гергьовден край реката – момците люлееха момите на много високо.

Това беше в онези далечни години. От тогава не съм се връщала в Драгиново. Но винаги съм проявявала интерес към селото. Бивш кмет, Иван Благов, който беше мой родственик ми е разказвал най-много за промените не само в бита и благоустрояването на селото, но и в духовността.

Моят най-добър ученик тогава Милен Налбантов, със солидно полувисше и висше образование е бил учител, директор на новото съвременно училище и общественик. От неговата книга „Драгиново – земя благодатна“ научих много неща за развитието на селото във всяко едно отношение през времето – от древни времена до днес.

Селото вече има много деца, млади хора с по-високо образование – учители, лекари, инженери и др.

Селото се е разраснало в ниската част по посока на Велинград. Построени са ново училище, читалище, съвременни домове.

Надявам се да имам възможността, след толкова години (63), да посетя Драгиново и с очите си да видя станалите промени.

 

гр. Плевен, 2013 г.

Детелина Петрова